— Човече, кой си ти?

Този възглас му се изплъзна неволно. Катомбо не можа да си обясни чудноватия въпрос; погледна го изненадано и не отговори.

— Кой си, попитах! — повтори Хоенег заповеднически. — Ти не се казваш Катомбо и не си циганин!

— Ах! Кой ти го каза?

Графът се съвзе от изненадата си и запита с привидно равнодушие:

— Ваджината майка ли ти е?

— Да.

— Истинската ти?

— По кой начин да не е? Впрочем за такива неща аз никому не съм длъжен да дадем отчет. Оттук нататък повече няма какво да кажа, освен че искам свободата си или някой редовен съдия.

— Добре, тогава ние свършихме.

Хоенег грабна фенера и напусна килията. После залости вратата с двете резета и изкачи няколкото стъпала до мястото, където стълбището се разделяше. Към едната страна се стигаше до портата, през която бе домъкнат Катомбо, а от другата се отиваше до вътрешния приземен етаж на замъка. Пристигнал тук, графът духна фенера, изкачи широките мраморни стъпала и замислен навести работната си стая. Там остави фенера.

След това отиде в библиотеката, която бе ярко осветена, и дълго време прелиства стари, пожълтели книжа. Прочете внимателно два-три пъти няколко документа и после ги заключи така грижливо, като че от тях зависеше нещо изключително важно.

През нощта не можа да намери покой, а се мяташе в постелята насам-натам, докато стана ден. Надигна се бързо и много скоро напусна града.

Пътят му го отведе до бранището в гората, където завари циганите силно угрижени от липсата на Катомбо. Ваджината беше първата, която го съгледа. Тя веднага използва случая да изложи тъжбата си.

— Ох, височайши господарю, опечаление се настани при хитаните и тревога при децата на моя народ. Не сте ли видял сина ми Катомбо?